Забележителности
Скални манастири
Загадъчни и чудни, скалните манастири в Шуменското плато са сред малкото оцелели архитектурни паметници от средновековната ни история, живи свидетелства за силата на българския дух. Разположени в красиви природни местности, изсечени в почти непрестъпни скали и скални венци, векове на ред те приютявали монаси отшелници – исихасти. Монасите прекарвали живота си в мълчание, усамотение и молитва в името на единението си с бог. Скалните манастири възникват в годините на Второто Българско царство и представляват най-често комплекс от църкви, монашески килии и гробници.
Калугер боаз
Калугерска пещера известена сред местното население, като Хан Крумовски скален манастир. Изграден в пещера и дооформен с груб остър инструмент, който е оставил видими следи по стените. До входа на манастира се достига, чрез изсечени в скалата стъпала. Разполага с три отделения, източното е използвано за църква.
Килията се намита на източния склон на „Кортулука” срещу Калугерска пещера разполага с интересна вътрешна архотектура. Входът преставлява скален процеп, а вътре се разкрива голяма скална маса с гладки стени -колона, която разделя пространството на няколко отделения.
Троишки боаз
В дъното на Троишкия боаз се откроява самотна скала, която носи името Момина скала. Висока 15м и по нея на различна височина ясно се виждат отвори на монашески килии и църква. Най-отгоре на плоския връх е имало постройка за които говорят плоските дялани камани свързани с хоросан.
Монастиря е позициониран на ляво от Троишката река вдълбан в средата на отвесна пещера, срещу хижа Букаците. Скалната обител има две основни отделения, едното помещение е уникално, защото е било разделено на два етажа. Монашеския живот е отразен със скални графики и изображения, до входа на манастира е намерен издълбан надпис датиращ от 13 век.
Осмарски боаз
Костадинов скален манастир - предполага се че носи името на Константин Тих, управлявал по време на Второто Българско царство, когато Велики Преслав е бил важен духовен център. В източната олтарна част е имало иконопис и изображение на светец с бяла брада и ореол, сега са запазени малка част от това. На върха на Костадиновия скален манастир, се намира Скално образование „Окото”, то е с елипсовидна форма подобяваща очертанията на око. Там ясно се виждат дупките, където са били дървени греди, на които е имало клепала или метални дискове които като се е чукало по тях и издавали звук на камбани. Било е ползвано като камбанария.
Сухата пещера е разположена южно от Костадиновия манастир на около 150м., открити са десетки стилизирани скални рисунки на хора и диви животни. Наречена с това име Сухата пещера защото е наистина изключително суха и е в последен старий на развитие.
Диреклията е разположена на около 100м. източно от Костадиновия манастир. Наречена е така, защото отдолу се вижда един каменнен стълб или дирек. Манастира е издълбан на около 10м височина от основата на скалата, достига се със специална екипировка.
Скална килия Подковата е другата скална обител находяща се на югоизток от Диреклията, килията е издълбана с подковообразен под, широка е 3,5м. и е с дълбочина 3м. От килията се открива величествена гледка към Осмарската долина.
Крепост „Бобата”
Задълбочените наблюдения и анализи, направени от археоложките Дремсизова и Антонова, установиха, че в местността "Бобата" се е намирало укрепено тракийско селище, съществувало през ІV - ІІІ в. пр. Хр. По своя план, крепостни зидове и пр. селището напомня тракийския град Севтополис. Дремсизова, Цв., В. Антонова. "Принос към най - старата история на Шумен и Шуменското плато" , сборник "Шумен - Коларовград" , І (1960, стр. 7) Първите археологически проучвания са дело на чешкия археолог Карел Шкорпил, който прави и скица на крепостта.
Тракийска и антична крепост „Бобата” се намира на 0.89 m източно по права линия от центъра на село Осмар и на 2.5 km по път, в южния край на Шуменското плато. И днес ясно личат очертанията на срутени крепостни зидове от север и запад. Отвестните скали от изток и от юг са служили като естествена защита на селището. Издига се и второ вътрешно укрепление, с форма на многоъгълник. Външната стена е дълга около 320 m а вътрешната 190 m. Разстоянието между външната и вътрешната крепостна стена е средно около 70 m. Стените са изградени от ломен камък и кал. Във вътрешното укрепление има останки от каменни постройки за тракийската върхушка, във външното- от землянки за останалото население. Градището е било в търговска връзка със Средиземно море, по- конкретно с остров Тасос. Веществено доказателство за това твърдение е и намерената дръжка на амфора с печат от острова. Допуска се, че животът на това място е продължил до XI век.
Момина скала(легенда)
Във всяка легенда има някаква истина…. Вековете са забулили тайната на събитията, станали в двата големи боаза – Осмарския и Троишкия. „Хе там горе, дето са непрестъпните скали на равното зад Бобата е живял знаменит български болярин в белокаменната твърдина, запазена от стръмните скали и високите зидове с кули и порти’’ – разказват троичани. Оттук като на длан се виждали старата столица Плиска, Мадарските скали, старопрестолният град Преслав и вековни гори, изпъстрени с поляни и прерязани с реки. Боляринът имал красива дъщеря – Параскева. Когато османците се насочили с ордите си към Шумен и околните селища и обградили твърдината,
тя побягнала през гората по стръмните сипеи и се покатерила на високата отсрещна скала с църква, дано Бог я спаси. Погледнала тя на юг – виждали се познатите от детството стръмни скали, а още по – надолу се открила страшна гледка. Не могла чернокосата девойка да гледа как завоевателите рушат, палят, убиват, заробват всичко наоколо. Мъка, безгранична мъка стиснала гърлото на хубавата Параскева. От нейните черни очи бликнали сълзи като реката, която извира под скалата, и стигнали през нея чак отсреща. Това място и до днес сълзи капка по капка, заобиколено от нежен бигор и мъх. Хората го нарекли „Момини сълзи”. Османците я видели и искали да я хванат, но смелата българка решила – по-добре да умре, отколкото вярата си да даде. Още веднъж погледнала всичко родно и мило, прибрала дългите си като змии коси, притворила очи и се хвърлила в пропастта. Оттогава и до днес скалата носи името „Момина скала ”/Момин камък/“. Висока 15 метра с издълбани по нея монашески килии и църква. На върха също е имало постройка. Стои горда и непрестъпна като българката във вековете „Момина скала”. В дъното на Троишкия боаз. Много вода е изтекла от студения бистър извор под нея, много сълзи са пролети от „Момини сълзи”, та до наши дни.
Аул на Кан Омуртаг
“Великият хан Омортаг е княз от бога в земята, дето се е родил. Като остая [да пребъдва] в лагера на Пл(и)ска, той построи аул [дворец] на Туца [Туча] и уголеми силата сплоти гърци и славяни. И построи изкусно мост на Туца [Туча] зад аула [двореца]; а в самата крепост постави четири стълба и между стълбовете два медни лъва. Нека бог удостои божествения княз да натиска с ногата си императора, докато тече Туца и докато тя задържа многото български противници, и покорявайки враговете си, да преживее в радост и веселие сто години. А времето, когато [дворецът или крепостта] биде построен, беше по български сигор елем, а по гръцки 15-и индиктион.”
Чаталарският надпис, открит през 1905 г. на 500 м северозападно от с. Чаталар (дн. с. Хан Крум)
Аулът е разположен в местността „Хисар кале“ на 2 км южно от с. Хан Крум. Според надписа от Чаталарската колона, той е построен през 822 г. от Хан Омуртаг. Представлява едно от най-важните български военни укрепления през IX-X век, което вероятно е служило и като извънстолична резиденция на българския владетел (най-вече в езическия период). Построен по модела на столицата на първата българска държава Плиска. Състои се от външно землено укрепление (250 дка), дървено укрепление (81, 6 дка) и вътрешна каменна крепост
(прибл. 10,5 дка), в която са разкрити казарми, жилищна сграда, баня и водохранилище. Сравнително по-добре е запазен западния ров, който има ширина 4-5 m и вал около 1.5- 2 m. Зидът на крепостта е широк от 1.7 до 1.9 m. Изграден е от дялани блокове и хоросан. През втората половина на IX в. непосредствено на изток от каменнта крепост е построена църква с базиликален план. В рамките на земленото укрепление са открити още четири църкви, които предшестват създаването на аула. Те се отнасят към Късноримската епоха и са свързани с готите, които се заселват в днешните български земи в периода IV-V век. Проучванията показват, че това е готски ариански епископски център. Под могила е открита голяма епископска църква. В близост до могилата има и друга готска църква датирана също от IV век. Според археолозите в нея са поставени най-ранните християнски стенописи по българските земи. Смята се, че тази църква е лична и вероятно е била на готския епископ Вулфила, създал древногерманската азбука и превел Библията на готски. Готите са първите федерати (население на римските провинции), които приемат християнството. Те са единствените неримляни, които в Римската империя и Византия са били административно автономни и на които е разрешено да изповядват своите вярвания, след като при император Теодосий църковният събор в Константинопол през 382 - 383 г. осъжда и забранява арианството.
„Най-прекия път през Балкана”
„Слушай само! Знаеш ли какво се пее…Ние мислим, че този народ е с изостанала култура! Защото нямат дворците на Версай и менуетите на парижките салони! Кой ни дава правото да казваме, че са изостанали? Не! […] Слушай само каква лекота […] Просто вълшебност.”
Жан-Клод Флаша
с. Драгоево, 1755 г.
В землището на село Драгоево са открити находки от няколко археологически епохи – праисторическа, трако-римска и християнска. През територията му минавали важни транспортни артерии. Тук личат следи от римски път, използван и през средновековието. На първите наши изследователи прави впечатление наличието на множество монети от Филип ІІ, Александър Велики и Лизимах. Поради това те смятат, че оттук е минал Александър в похода срещу траките. По всяка вероятност село Драгоево е възникнало като проходно селище, разположено на т.н. Цариградски път (Стамболйолу). Входът на прохода бил м. Парнарица, оттам през Стража, Тъпана, Червената локва, слизал към Ришката котловина.
Една от легендите за името на селото е следната:
Според преданието тук някогаж си е пасял стадото дядо Драгой със своите синове. Един ден се случило разбойници да нападат царската хазна и старецът със своите овчари и близки се притекъл на помощ и спасил хазната от ограбване. Султанът останал много доволен от постъпката на дядо Драгой. Повикал го в Цариград за да го възнагради и оставил на него сам да си избере награда. Той поискал да му бъде позволено да засели на това място и селото да носи неговото име , османлия да не живее в него и да бъде
освободено от данъци. Султанът му разрешил и дълго време жителите на селото не плащали никакъв данък, а служили за стража на царската хазна, която се е пренасяла на катъри по друма.
Много пътешественици, учени, военни от различни страни и народи са минали по „калдърмата”, през гъстите гори на Драгоевския балкан. Ето и някои от тях: През 1697 година унгарският пътешественик Янош Комароми отбелязва, че българското село Драгойкьой е разположено в полите на планината Новак и е прочуто с виното си. Селото е отбелязано и в пътеписите/дневниците на: капитан Шад (1740г.), Жан-Клод Флаша (1755г.), Руджер Йосип Бошкович (1762г.), Нибур (1767г.) граф д’Отрив (1785г.), полковник Лен (1793г.), поручик Веригин (1827г.), капитана от британската флота Чарлз Колвил Френкленд (1827 г.), майор Кепъл (1829г.) и други.
Земя древна, земя пълна с легенди и предания. Тук всяка местност е история, всеки камък – съдба. Оттатък Панушкия извор е чешмичката ”Каленик”. Старо поверие има в Драгоево, че който веднъж пие „каленишка” вода не може да забрави нивга Драгоево. Сред местното население съществува и легенда, че в местността „Градище” в древността постоянно горял огън. Вероятно става дума за светилище намеренте два златни пръстена, върху плочките на които са изобразени храмове, потвърждават този извод.
